Станислав Доспевски умира през 1878 г. в затвора Мехтерхане, ден преди освобождаването на град Пазарджик, в една епоха, когато „хората заплащаха за родолюбието си с цената на своя живот” и ни завещаваха мечтите си.

Зимата на 1823 година, Самоков, Димитър Зограф ще запише на първата страница на своята Ерминия: „1823 родися отрок Зафир декемвриа 3, в понеделник на седем часов у нощ у здравие да буде ему”. След време първородният син ще смени името си от Зафир на славянското - Станислав, а Доспевски на родното село на дядо му – село Доспей. И тази промяна, ще е знак за поемането по нов път, но и почит към корените, така както в името му на едно ще присъства историята на зографите, но и на този, който пръв ще извоюва званието – художник.

А началото е още там, в Ерминията, където е вписано неговото рождение, не върху страниците на някоя друга книга или тефтер, а именно в това ръководство по иконопиство, съдържащо древните правила на черковната живопис. Те ще му бъдат предадени от баща му, както на него са били предадени от неговия баща – Христо Димитров, основоположника на Самоковската иконописна школа. Доспевски ще попие тези знания, с талант и труд ще ги развие, и ще се утвърди като майстор на икони и стенописи. А след това…, след това ще тръгне по неутъпкания път, мечтата на чичо му Захари Зограф да „усъвършенстува своето художество” като отиде да учи в Русия.

Историята на обучението му в чужбина ще премине през Московското училище по живопис и скулптура, и ще завърши през 1856 г. с диплом и медал от Императорската художествена академия в Санкт Петербург.

Получил званието художник, Доспевски ще побърза да се прибере „в милото наше отечество”,

ще се ожени за Мариола Коюмджиева, за която е сгоден още преди заминаването си и ще се установи в Пазарджик. Ще създаде своите портрети и ще направи крачката от иконописното към светското изкуство, ще продължи да изписва икони и ще участва в „народоплезни дела”. Има фрази характеризиращи времето си – „народополезни дела”, словосъчетание, което и Доспевски употребява в свои писма, и имащо особен смисъл в онези трудни за българския народ години. Национално-освободително движение, дописки…, но и една мечта – да се разкрият училища, в които да се изучава изкуство, макар истината да е, че малцина в онзи момент са проявявали интерес към изобразителното изкуство.

1858 година, Пазарджик, Доспевски споделя в писмо до Найден Геров, за едно свое желание, което няма да осъществи, но ще завещае, като основа на една друга бъдеща история… историята на Рисувалното училище, което ще бъде открито през 1896 г., на училищата, в които ще се изучава изобразително изкуство,… на нашата галерия – Художествена галерия „Станислав Доспевски”. Но в тази година, всичко това все още е една мечта: „…Вам е известно и да Ви бъде по-известно моето желание, със цел за да можа да пренеса полза на народността ни, и начало от моето познание на Изкуството, в животоописанието или първоначалното рисование, което може да принесе голема полза на нашето Болгарсково Юношество и на двата пола, което е руководител на сичките Искуства рукоделие и ремесла, на секой клас народа е потребно да вкуси от това изкуство за да приучи зрението си към изящното на Света, това е нужно да се въведе в две три училища в Болгарията…”

Станислав Доспевски умира през 1878 г. в затвора Мехтерхане, ден преди освобождаването на град Пазарджик, в една епоха, когато „хората заплащаха за родолюбието си с цената на своя живот” и ни завещаваха мечтите си.

уредник Илиева, Използвани източници: „Станислав Доспевски” – Васил Захариев, София, 1971 г.